Село Мандрица

“Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш?” (Добре дошли! Как се казваш? Откъде си? – от албански, б. р.) така биха ви посрещнали любезните старици, насядали в хоремага на ивайловградското село Мандрица.

С това албанско  наречие, останало в местния диалект още от началото на XVII в., те заговарят всеки новодошъл. С тях е и Иванка Петрова, барманка в хоремага, която с години си говори с редовните си клиенти и тук-там се случва някой заблуден турист, дошъл да види единственото албанско село в България, да разнообрази ежедневието й.

В заведението е пълно със стари снимки на местни хора, които са фотографирани я в дворовете си, я качени на каруци, някои са увековечени в носии, а други носят кошници с бубено семе – някога традиционен поминък на жителите на селото.

Единственото албанско село у нас пази богата история. Според някои източници, първите заселници идват тук още преди падането на Константинопол. Историята на селото е описана в книга от бившия железопътен инспектор Апостолос А. Майкидис. В нея той пише, че селото е основано в средата на XVI век от гръцки православни християни, които освен елинския език, говорят също и на „арванитика” – арнаутски диалект на албано-латинска основа, който се е запазил до тяхното експатриране през 1913 г.

Село Мандрица

Макар и историята да не е категорична по този въпрос, най-много източници сочат 1636 г. като година на основаване на селото. Доказва го надпис на камък в близост до гробищната църква „Света Неделя”. Според древна легенда, името на селото идва от трима братя албанци християни от Северен Епир, които били мандраджии. Те се съгласили да снабдяват войската на турците с продоволствия, а за всяка заклана овца получавали по жълтица.

Беят решил да им отстъпи земя в знак на благодарност. Освен това им издействал и ферман, с който султанът освободил бъдещото село от данъци и заселване с турци. Така се смята, че е възникнало селото. Година по-късно братята се завърнали по родните си места, за да вземат и семействата си, с които да се заселят в Мандрица.

Смята се, че основната част от албанското население, заселило се в Мандрица, е от района на Корча и Сули. Интересно е, че местните запазват сулиотските носии чак до края на XIX век, когато фустанелата бива заместена с тракийски потури. По женската албанска носия не се нанасят никакви промени чак до масовата емиграция в Гърция през 1913 г.

Константинополското издание „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника” сочи, че през 1873 г. в Мандарица е имало 250 домакинства и 1080 албански мъже. Турските регистри от 1908 г. обаче показват, че в селото са живеели 3500 души. По това време Мандрица е било доста добре развито откъм инфраструктура. Тук е имало мъжко и женско училище, детска градина, гинекологична клиника, бъчварница, бояджийница, аламбици за ракия и мастика, 4 мелници, 22 мелачки за сусамово олио, тухларна, леярна за камбани, манифактури за газирани напитки, оръжия и коли, включително и бижутерия.

Село Мандрица

По същото време, на територията около селото са се помещавали и 20 манифактури за производство на бубено семе, предназначено предимно за външния пазар. Но през 1913 г. стотици хиляди жители от Беломорска Тракия са принудени да напуснат родните си места. В това число влиза и населението на село Мандрица. Само 40 семейства остават, а останалите са експатрирани и изселени в Гърция.

Някогашните 480 фамилии от селото са разпръснати, 100 от тях се установяват в село Хамбаркьой, което по-късно е прекръстено на „Мандрес” в чест на „Мандрица”. Други 60 се местят в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и Османица (Калос Агрос), Драмско, 32 души от общо 8 семейства са преместени в Сана, на Халкидики, 6 фамилии в Урли (Турио), Димотишко, а всички останали в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия.

В Мандрица българските власти настаняват бежанци от Македония и Тракия. По време на атаките, нанесени от гръцката армия върху Западна Тракия от 1919 г., повечето изселени мандридчани се връщат в района на Димотика, защото мислят, че селото им ще влезе в гръцките граници, но поради промените дошли от Ньойския договор, то остава на българска територия. Тогава жителите решават да се изнесат към Македония.

Село Мандрица

Въпреки разделението, техни наследници, второ, трето и четвърто поколение решават да честват 100-годишнината от разделянето на селото. Така срещата става на 12 октомври 2013 г. с тържествена литургия и програма на самодейни групи. После всички отиват до местната гробищна църква „Света Неделя”.

Една от най-старите църкви в Източните Родопи, датираща от 1708 г. е разположена в местността. Интересното е, че на надгробните плочи са изрисувани занаятите на вече покойните.  С тъга в сърцето повечето местни си припомнят времето, когато Мандрица е процъфтявала, времената, в които тук се е отглеждал сусам и се е произвеждал тахан, тютюн и бубено семе.

В архитектурен план повечето къщи са пригодени точно за развъждане копринените буби. Триетажни са, като първото ниво е за отглеждане на добитъка, второто за отглеждане на бубите, а третият жилищен етаж е пригоден за хората. В наши дни Мандрица тихо гасне край границата. Повечето къщи са полуразрушени, а местните се броят на пръсти. Но макар и местенцето да не прелива от живот се полагат усилия, за да бъде запазена историята му.

Местни разказват, че албанското наречие все още се владее от по-възрастните жители на селото и дори е предложено да бъде издаден разговорник със специфичния диалект на селото. Друга интересна случка от вече леко далечната 2004 г. са снимките на българския филм „Мила от Марс”. Те се извършват на територията на Мандрица и съседните Маточина и Сив кладенец.

Снимки: Bukorshtepi.com

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *